Екологични проблеми

Изградените горещи теми превръщат решаването на екопроблемите в глобална цел на цялото общество - държавници, политици, законодатели, неправителствени организации и наддържавни формирования (ЕС). Но в причинно-следствената връзка екология - законодателство - социално значим резултат особено значение имат общо правните и специфичните за екологичното законодателство принципи.
Такива значими общоправни принципи са провъзгласените от Конституцията от 1991 г. права на:

• благоприятна и здравословна околна среда,
• информация (вкл. и за околната среда),
• бе провъзгласен в чл.5,ал.4 приоритет на ратифицираните по конституционен ред международни договори огромна част, от които съдържат норми за опазване на околната среда.
• значение тук има и необходимостта от хармонизиране на българското законодателство със законодателството на ЕС, което до сега се провеждаше в рамките на Европейското споразумение за асоцииране (влязло в сила 1995 г.), а от 10.12.1999 г. това законодателно интегриране е в контекста на преговорите на Българи яза членство в ЕС.

Екологичното законодателство като част от цялото нормотворчество има изброените принципи за свои опорни точки, но има и други специфични опори, тъй като тази е единствената сфера засягаща пряко всеки човек.

Характерно за екологичното законодателство в отлика от останалите правни отрасли е неговата младост Като нов отрасъл на правната система той е бързо развиващ се и незакостенял. Това дава възможност още от създаването си нормите да имат относително стабилен характер. Тази младост подпомага и възможността нормите на екологичното законодателство да бъдат в една много висока степен съобразени с международните стандарти. Тук имам предвид два източника на тези норми:

I Международните договори -съгласно чл.5,ал.4 от Конституцията те имат приоритет над вътрешното право на България.

II Директивите на Европейския съюз на които България е асоцииран член-на 10.12.1999 г. България получи покана за започване на преговори за членство, които се очаква да завършат около 2006 г.  В България екологичното законодателство в определен смисъл изпреварва изискванията, както на ЕС, така и на Съвета на Европа. Съветът на Европа издава резолюции с незадължителна сила, законодателството на България е съобразено с тях, доколкото нашата страна е пълноправен член на Съвета. Като интересен прецедент може да се разглежда факта, че парламентарната асамблея на Съвета на Европа подготви т.нар. Модел за устройствен екологичен закон на България през 1992 г., а българският Закон за опазване на околната среда (ЗООС), влезе в сила на 18.Х.1991 г. т.е. изискванията бяха изпълнени преди тяхното поставяне.
Относно хармонизирането на българското екологично законодателство с правото на ЕС са интересни няколко момента.

1. Договора от Маастрихт - \съвместим с околната среда растеж\ - основна задача.
2. Трите изредени по-долу принципа залегнали в Единния европейски акт (ЕЕА).
3. Преговорите на България за членство в ЕС, които включват и хармонизация на законодателството.

ЗООС е устройствен закон за своята материя в него са залегнали основните принципи на съвременното екологично законодателство прогласени както от Съвета на Европа, така и от Съвета на ЕС, който е законодателен орган на ЕС. Тези основни принципа на брой са три:

1. Замърсителят плаща.
2. Предотвратяване и предпазване от замърсяване.
3. Обществото има право на информация.

Създаден върху тези три принципа ЗООС постави началото на новата нормативна база на екозаконодателството в България чрез определянето на целите, стратегиите и общите нормативни изисквания на държавната екополитика, а също и отговорността на гражданите и институциите в съответствие с техните конституционни права и задължения. Особеностите на тази нова екологична политика са и нейните принципи:

1. Научност при изготвянето на екологичните стандарти, т.е. предварително изработване на критериите, въз основа на които се приемат нормите. За България много от пределно допустимите стойности са твърде високи и е необходимо скоро да се съобразят с международните стандарти.

2. Ловко съчетаване на централизъм с децентрализам, т.е. баланс на правомощията на централните и местните органи.

3. Участие на обществото (съпричастност) в управлението на околната среда. Т.е. необходимо е включването на много неправителствени организации на базата на законодателна регламентация. Счита се, че този принцип се явява спомагателен към трите основни принципа. Това произтича от договора от Маастрихт, в който ЕС поставя въпроса за реално участие на обществото в опазването на околната среда. Това е изрично записано в ЕЕА и може да се разглежда като конкретна директива на ЕС.
Основните принципи на екологичната политика намират конкретен израз в българската Конституция от 1991 г. и в действащото законодателство.
Тук особен интерес представляват разпоредбите на чл.15, чл.41 и чл.55 от Конституцията, които цитирам:

чл.15. Република България осигурява опазването и възпроизводството на околната среда, поддържането и разнообразието на живата природа и разумното използване на природните богатства и ресурсите на страната.
чл.41. Всеки има право да търси, получава и разпространява информация.
чл.55. Гражданите имат право на здравословна и благоприятна околна среда в съответствие с установените стандарти и нормативи. Те са длъжни да опазват околната среда.

В разпоредбата на чл.55 за пръв път се прогласява правото  на гражданите на здравословна и благоприятна околна среда. Другата основна конституционна разпоредба е чл.41, който прогласява правото на информация включително информация за състоянието на околната среда.

С чл.15 Република България поема отговорността да използва и опазва околната среда.

Основен устройствен закон за материята на околната среда е ЗООС, с него се поставя ново начало в областта на екозаконодателството.
В екологичното законодателство както и в останалите клонове на правото има противоборство между две тенденции, а именно стремеж към кодификация и/или детайлно-правна уредба. Кодификацията е носител на стабилност и устойчивост, а детайлно-правната уредба най-точно отговаря на изискванията на динамичното ни време. Т.е. кодификацията в областта на екозаконодателството е невъзможна поради простият факт, че още с приемането си законът от тази сфера вече е остарял. Класически пример за детайлно-правна уредба е регламентацията на основните елементи на екосферата - въздух, вода и почва. Постепенно тези компоненти регламентирани комплексно в Закона за опазване на въздуха, водата и почвите от замърсяване последователно отпадат отделни компоненти и те стават обект на самостоятелно регламентиране. (Напр. Законът за чистотата на атмосферния въздух от 1996 г.).

В Допълнителната разпоредба, Параграф 1 от ЗООС са дадени за пръв път определенията на основните ключови термини отнасящи се до тази сфера (сама дефинирана като околна среда):

1. Околната среда (ОС) - съвкупност от естествени и антропогенни (човешка дейност) фактори и елементи, които са корелативно свързани и влияят върху екоравновесието, качеството на живот, здравето, ландшафта, културното и историческото наследство.

2. Опазване на околната среда (ООС) - дейност, съвкупност от действия и мерки насочени към предотвратяване на деградацията на околната среда и нейното запазване, възстановяване и подобряване. Това включва събирането на информация и контролът за състоянието и предварителната оценка на въздействието върху околната среда на проектираните дейности.

3. Природни ресурси (Пр. р-си) - това са тези части на природата (жива и нежива), които човекът използва за своите потребности.

4. Възобновими ресурси - тези, които естествено се възстановяват или с човешка дейност могат изцяло или частично да бъдат възстановени и за които се счита доказано, че се възстановяват съпоставимо с експлоатацията им. Например горски и рибни ресурси.

5. Невъзбновими ресурси - всички останали. Например нефт, газ и въглища.

6. Замърсяване на околната среда - промяна на качествата й в следствие на възникване и привнасяне на химически, физически или биологически фактори от естествен и антропогенен източник в една държава или извън нея независимо дали се превишават нормите действащи в страната.

7. Увреждане на околната среда - такова изменение на един или повече от съставните й компоненти, което води до:

• влошаване качеството на живот,
• намалява биологичното разнообразие,
• затруднява възстановяването на екосистемите.

8. Опасни вещества и отпадъци - това са тези вещества и продукти на цивилизацията, които увреждат човешкото здраве, живата природа и качествата на околната среда при производство, транспортиране, складиране, употреба или изхвърляне.